Мон Реал

Иван ни каза, че не иска да ни придружи и ни остави да се разхиждаме сами.
Независимо от всички лъжи, които наговорих ми беше много приятно с момичето и имах чувството че ще станем много добри приятелки.
Влязохме в един скъп и луксозен ресторант и веднага ни упътиха до една маса до прозореца.
Сервитьорът ни поздрави с усмивка и зачака поръчката ни..
- Е, какво ще си поръчаш? - попитах я

-Топъл шоколад. Обожавам го. Мога да го пия дори и да е ужасно горещо.
Джена се засмя. Чак сега забелязах колко беше красива. Сега, когато нямаше мъгла.
Косата ми беше вързана, защото се дразнех колко се къдри от влагата, но вътре нямаше такава опасност. Затова я пуснах. Обичах да усещам леките къдрици върху раменете си.
Джена ме загледа. За да бъда очтива я попитах:
-А, ти какво ще поръчаш.

Косата ми се бе накъдрила доста стабилно от влагата, но все пак изглеждаше добре.
Засмях се на поръчкатай, но реших че ще изглежда неучтиво за това отговорих на зададеният към мен въпрос..
- Ами, засега само чаша вино. - усмихнах се, а сервитьорът се стрелна към кухнята..
Тя спусна косата си и тя се рапусна по ръменете й нежно като коприна, а очите й бяха дълбоки и зелени..
- Е, разкажи ми нещо повече за себе си? - усмихнах се учтиво.. - На колко си? Как да ти викам на галено? - осъзнах че стрелкам въпрсите толкова бързо че тя не може да ми отговори..

-Е, все някой трябва да започне с това.засмях се аз.- Аз съм Ребека Ричардсън. Казват ми Беки или Бекс-както прецениш.- На лицето ѝ се изписа още по-голяма усмивка. Много се колебаех дали да и кажа истинските си години, но доброто надделя и си признах, така да се каже.- На 17 съм. Хммм... нещо друго? Ами обичам шоколад.-това, което казах излезе от устата ми ме накара да направя странна гримаса. Та как може да и кажа "обичам шоколад"?!? Тя едва не падна от стола си, като го чу. Или може би беше заради изражението ми. Почувствах се малко глупаво.-Е, кажи ми нещо за теб.-опитах се да замажа ситуацията.

- Ами на деветнадесет съм.. уча в местната гимназия и ми казват Джена или Джен, пак както решиш. - усмихнах се и я погледнах въпросително, да не би да съм пропуснала някоя подробност.
Сервитьорът ни донесе питиетата и се отдалечи..

Зарадвах се при появата на сервитьора, защото можехме да прекратим разговоря за малко.
Отпих глътка от шоколада. Беше много вкусен, с божествена пяна. Когато вдигнах поглед, запелязах че Джен се смееше, но се опитваше да го прикрие. И веднага разбрах защо- сигурно пак имах мустак от шоколада. Да. Усетих го.
-Това и е недостатъка на пяната.-заявих шеговито. Това предизвика всеобщ смях.- Междодругото какво учиш? Надявам се, не съм прекалено любопитна...-предпазливо отбелязах този път.

Тя всячески се опитваше да разбере повече за мен.. и не я виня, просто ми е гадно и неприятно да я лъжа..
- Ами.. икономика.. - лека усмивка се появи на лицето ми и отпих от чашата с вино. - Ами, ти? - исках тя да се почувства по - добре и да не смята, че единствено тя е любопитна.
Докато чаках отговорът й сервитьорът се появи.
- Вече ще поръчате ли нещо за ядене? - извади тефтерчето си и взе набързо една химикалка от джоба на изкрящо бялата си и изгладена до съвършенство риза.
Погледнах към Ребека и зачаках да си избере.
Двете разтворихме менютата и започнахме да разлистваме страниците им..

-Хммм, аз съм изключително гладна!-отбелязах.- Да видим... една салата "Цезар". Порция спагети болонезе и една голяма чаша кола. Това е наистина вкусно или поне се нядявам!-казах и връчих менюто на сервитьора. После погледнах въпросително Джена.

- Идеята за спагетите много ми харесва! - засмях се и след това се обърнах към сервитьора. - За мен една Италианска салата, спагети болонезе и още една чаша вино. - усмихнах му се и след секунди той изчезна.
- Наблизко ли живееш? - попитах.

В първия моминт се замислих сериозно. Да! Аз живееех... но къде?!? Беше ми изскочило от главата. Хмммм....
-А да!-възкликнах.-Всъщност не.-поправих се- Живея в другия край на града. На Сайръс Стрийт, но точен адрес не помня.
Както си обяснявах до масата застана един мъж и започна да свири на цигулка. Музиката беше приятна, но не му обърнахме показно внимание и той се премести до дрга маса.
-Ами ти къде жевееш? Имам впредвид, наоколо ли?

- Ами да.. може да се каже! Ако искаш може да минеш през вас за да се оправиш и ще отидем до нас, а после ще излезем да се позабавляваме някъде.. - замислих се, че тя е непълнолетна и се поправих.. - Няма да е незаконно - засмях се и зачаках отговорът й.
Преждевременно дойде някакъв мъж, наведе се към нас и ни подаде по една червена роза.
Благодарихме му учтиво и той си тръгна. Доближих цветът до носът си и задушливият и сиелн аромат, макар и много приятен направо замая главата ми.

-Всъщност точно това си мислех и аз!-отбелязах, като подпрях глава с ръката си и се вгледах во розата. След това я доближих до носа си. Ароматът и беше божествен. Накара ме да се замечтая. След това продържих- Само да погледнем сметката.-казах шеговито.

След като свършихме с вечерята взехме сметката и започна обичайният спор, когато двама души искат да бъдат учтиви и се припират кой да плати сметката.
Най - накрая решихме, че ще си я разделим.
- Най - после се разбрахме! - засмях се и се изправих от масата. - Е, на къде сме сега?

-Ами ако искаш, първо ела вкъщи. Трябва спешно да се преоблека, не издържам повече в тези дрехи, а и прическата ми... не ми с говори.-Джен се засмя.
-Аз също, аз също.
След като излязохме от решихме да повикаме такси, но се сетих, че не си спомням точния адрес.

- Какво има? - попитах след като точно пред шофьора тя мълчеше като риба и не издаваше нито свук. - Ребека? Добре ли си? - попитах още веднъж.
- Нищо ми няма.. Просто не се сещам за адреса.. - каза тя и се засмя неловко.
- Ами.. ако искаш направо в нас, не се притеснявай случва се. Въпросът е само, че рано или късно трябва да се прибереш. - ухилих се..

-Ами да. Хммм... почакай, ще се сетя. Ей сега.-тогава се ударих по челото.-Ами да имам адреса в портейла си.-заявих сякаш бях открила Америка. След извесно ровичкане в чантата изадих дебелото кожено портмоне и от него извадих една бележка, на която пишеше:
"Адреса е Сайръс Стрийт 54. Не го забравяй!"
-Хах, леля е предвидлива!
Отворих вратата на таксито и казах на шофьора към Сайръс Стрийт 54, моля!

- Сети сее! - възкликнах радостно.
Качхме се в таксито, а аз се наметнах с якоте си. Изгарях от нежелание да видя къщата й, знам че е малко нетактчно, но просто бях любопитна.