Светлата горичка

Гибсън се разкарваше в горичката извън шумният град надяваики се да срещне някой .Иван седна до едно дърво и започна да си таника някаква песен.Гибсън си рисуваше в земята с една пръчка.Той стана отърси се и започна да се скита из гората ."Е ето какво е то спокойствието " - каза си той на ум .

Явно Закъри набеляза новата си играчка и ми направи знак че трябва да си тръгна незабавно.. Нямах никакво намерение да му се противопоставям и веднага се изнесох от онова ужасно и претъпкане с народ място. Запътих се в покрайнините на града и най - после се озовах в горичката..
" Какяво търся пък тук?" казах си на ум, но вече бях дошла и нямаше смисъл да се връщам.
Имаше малка и тясна пътечка покрай която беше пълно с голями и стари дървета.. Стъпвах по пръстта и на няколко места токчетата ми затънаха - явно все още беше влажно, вероятно от падналият наскоро дъждец.
"Мамка му" изрогах няколко ъти на ум и най - накрая се озовах на сухо място покрито от дебелите корони на дърветата.
Облегнах се на стъблото на едно дебело дърво и въздъхнах..
- Хей! - чух някаъв мъжки глас зад себе си..
Обърнах се и видях един висок мъж..
- Ъм.. хей.. - възкликнах и се изптавих..

Видях някакво момиче да се седии облекнато на дърво.
- Хей ! - беше първото което ми доиде
- Здравей казвам се Иван Гибсън а може да ме наричате и само Гибсън но както вие искате. Как така може да се скитате не ве лие стра от Закъри . Разбирам да сте мъж но не сте.

Някаъв мъж изникна зад мен и ме заговори.
- Да..страх ме е, но това не значи че ще се крия в къщи.. Ако трябва да ми се случи нещо - ще се случи. - казах, макар че наистина много се страхувах от Закъри, и повдигнах поглед на горе за да видя как изглежда.
Щеше да е грубо от моя страна да не се представя, затова след около минута мълчание измрънках..
- Аз съм Джена, приятно ми е.. Смея ли да попитам какво правиш ти, тук сам? - погледнах го и зачаках отговорът му, а той прокара ръка по темето си.
Погледнах го по - настоятелно, очаквайки че ще разбере че няма да го чакам вечно..
- Ами... - започна.

Беше влажно и мъгливо. Обичах това време. Затова облакох блузка с ръкави и тесни дънки. Обух си кецовете. Запътих се към гората. Обичах това място. Действаше ми релаксиращо.
Там беше кално, затова много внимавах къде стъпвам. Както си вървях, чух шум встрани от мен. Много се уплаших. Вгледах се натам, но беше твърде мъгливо. Успях да различа само два силуета.
-Еххо... Има ли някой... там?-казах, а гласът ми издаде, че изпитвам страх.

Докато чаках Гибсън да ми отговори чух викове в далечината, но мъглата беше толкова гъста че през нея не се виждаше нищо.
Опитах се да отговоря, но ужасното мъгливо перде спускащо се над цялата гора ме накара силно да се разкашлям и само да издам нечленораделен звук.
- Хей.. - чух след малко глас на момиче, обърнах се и само кимнах понеже все още ми беше задушливо..
- Здравей.. - казах и лепнах на лицето си широка и приятелски насторена усмивка. - Аз съм Джена..
- Аз съм Ребека. - усмихна се тя. - Какво правите тук.. при полужение, че.. - започна, но не довърши мисълта си..
Веднага ми стана ясно, че вероятно я е страх от Закъри.
- Ами.. И ние се срещнахме така както ти ни намери.. Ами ти?

-Аз... просто се разхождах.-обясних , като се стараех да не показвам страха си. Джена ме погледна, като наклони леко глава. После отново се закашля. След като се поуспокои, отново ме погледна. На лицето и беше изписана усмивка. Постарах се да докарам същато изражение, но сякаш не се получи. Защото въпреки всичко тя усети големият ми страх.

Нормално беше да се страхува и все пак не знаех дали не е следовател или журналист за това трябваше да съм много предпазлива.
Усмихнах и се още веднъж и най - после успокоих кашлицата си. Поех си дълобоко дъх и започнах да се чудя как да завържа нормална тема на разговор..
- Работиш ли нещо или си ученичка? - исках да се уверя че няма да разбере че съм последовател.

От устата ми излезе само едно "Уча". Бях притеснена. В приветливата и усмивка имаше нещо... Сякаш и тя беше малко уплашена. Започнах да се чудя какво да кажа. Разкашлях се. След като се успокоих я попитох:
-Ами ти?
След това погледнах човекът до нея и я погледнах въпросително.

И сега какво щах да измисля? Естесвено пак трябваше да смотавам някакви лъжи и да се оплитам, но просто не можех да кажа истината. Ако Закъри разбереше, че съм се раздрънкала щах хубаво да го отнеса..
- Ами.. - замислих се и отново лепнах усмивка за да не изглеждам толкова объркана и за да замажа полужението.. - Студентка съм. - изтърсих и се направих на едва ли уплашена до смърт опитваща се да го прикрия.
Никак не ми се искаше да я лъжа, струваше ми се толкова мила и добра, но просто не можех за това продължавах да лъжа..

Момичето ми се струваше добро. Аз нямах това шесто чувство, но все пак.
-Къде учиш?-попитах, като я погледнах право в очите. Вече владеех, по-добре чувствата си.

Сега вече я втасах..
- Ъм.. не я знаеш.. - замазах,а тя видя че не ми е приятно и реши да не разпитва за това повече. - Виж.. просто не те познавам още и не искам да разгласявам на всички непознати всичко за себе си..
Не исках да изглеждам чак толкова подозрително затова си намерих практично извинение.
Доволна от себе си се изправих и изтупах панталонът си от сухите листа покрай ствола на дървото..
- Ъм.. предлагам да се махнем оттук и да отидем някъде другаде защото не мога да дишам тук.. - погледнах въпросително

-Съгласна съм.-отново ме обзе страха. Сбърках. Не трябваше да любопитсвам толкова. Засрамих се. За щастие в тази мъгла не се забелязваха чак такива подробности.-След теб.-усмехнах се виновно и тръгнах, подритвайки едно камъче след нея.
-Насам.-каза тя, а после отново се закашля.

Реших да се разходя.Беше ми скучно вкъщи за това реших да тръгна на някаде.Взех Чантата ми и излезнах.Тръгнах към гората.Беше много красиво , дърветата ,звукът от пеещи птички .Определено беше успокояващо .Разхождах се доста дълго време ,докато не стигнах до малко езерце .Там имаше пейки и реших да поседна малко . Седнах и се замислих как ще се развие живота ми в този град . Изведнъж усетих стъпки зад мен и се обърнах...

Даниел дойде в града и веднага тръгна на някъде.Мина през някакъв бар за малко после тръгна на някъде другаде.Стигна до някаква гора.Изглеждаше му приятно.Доколкото можеше да му харесва гора.Вървеше и блееше когато чу нещо и се запъти на там.Беше момиче.Усмивка грейна на лицето му, а точно тогав тя се обърна.
-Здравей!-Поздрави и направи две крачки на пред.
-Може ли да седна до теб?-Както винаги беше нахален и без да дочака отговора и, седна до нея.Щеше да стане много неловко ако тя си тръгнеше сега..

-Здравей - отвърнах му
- Разбирасе заповядай - казах и се усмихнах - Аз съм Алесандра .. накратко Али - приятно ми е - подадох ръка
Момчето симпатично,появисе от никаде но ми беше приятно , поне не бях сама.
В този град нямах особенно много приятели ,и мисля ,че това няма да продължава така вече

Момичето му се представи.
-Хубаво име имаш Али!-Намигна и хвана ръката 'и и се сдрависаха.
-Аз съм Даниел..На кратко можеш да ми казваш както искаш!-Даниел продължи да се усмихва.Момичето изглеждаше забавно което му подсказваше, че няма да му е скучно.
-Е...какво те води тук..сама?

- -Аз съм Даниел..На кратко можеш да ми казваш както искаш!- каза той и се усмихна.
- ти също имаш хубаво име Дан - казах и се засмях
Беше забавен явно и на него му беше скучно както и на мен
- Какво те води тук.. сама - попита ме той
- Ами исках да се разходя и нямаше желаещи кой да ме придружи - казах и се засмях- За това реших да изляза сама - усмихнах се
- ами теб? - попитах го с усмивка

Е.. явно момичето не беше случило на човек който да се разходи с нея.
-Еми..аз току що дойдох и реших да видя какво представлява Бервил.-Загледа се в някакво дърво.За момент се сети за детството си, но бързо се върна на земята и отново погледна Али.
-Искаш ли да се поразходиш с мен..или искаш да си седиш тук?-Даниел не беше от хората които се задържаха на едно място и вече не издържаше да стои тук.

- Искаш ли да се порасходиш с мен - попита ме той
- Да с удоволствие - казах аз и станах
Двамата тръгнахме на някаде и аз го попитах
- На каде ще ходим - и се усимхнах
Погледнах го в очите ,,, беше с много хубави очи.

След като момичето се съгласи двамата се изправиха и започнаха да вървят бавно.После Али попита къде ще отидат.
-Както казах съм нов в града.Оставям се в твоите ръце.-Засмя се и намигна.Наистина той не познаваше града и ако той водеше, със сигурност щяха да се изгубят.

- Ами всъщност и аз съм нова ,но мисля че може да се разходим по тази пътека - посочих му една малка пътека отклонена от пътя..
- Но незнам каде ще излезнем - казах и се засмях
Около 10 минути се чудихме на каде да тръгнем и накрая завихме към пътеката която показах вървяхме и си говорихме
- А ти на колко си всъщност - попитах го и се усмихнах

Даниел и Али решиха да тръгнат по някаква пътека. Той се опитваше да не върви прекалено бързо или бавно,вървеше с нейното темпо.Не беше трудно защото момичето не беше мудно, даже беше пъргаво.По едно време тя попита на колко години е той.Даниел се усмихна.
-На 20-Намугна също.Имаше чувството,че беше по-голям от нея.Това му вдъхваше увереност.
-А ти?На колко години си?

- Аз съм на 18 - засмях се
- а занимаваш ли се нещо - попитах го и му намигнах.
Момчето ми изглеждаше много свясно., а също така и симпатично
- а имаш ли си приятелка - попитах го ..
Усетих се ,че прекалявам с въпросите и за това изведнъж млъкнах